Изводи от един експеримент

  Динамика, забързано ежедневие, нямаме време да оценим и да се насладим на истински красивите, стойностни неща. Съгласен съм. Дали обаче това е основният и единствен извод произлизащ от този интересен експеримент?! Не мисля (гледам да го правя по-често - блажени моменти!)...
   Лично за мен, този опит потвърждава една отдавна позната и тривиална истина - все още предразсъдъците, стереотипите, медийните манипулации и страхът от обществено порицание имат двигателна роля в нашите действия, мисли и поведение.
   Купуваш си билет за $100. Отиваш в голяма и луксозна зала препълнена с хора носещи скъпи етикети (няма лошо), ЗНАЕШ, че ще слушаш един от най-великите музиканти на нашето съвремие. Всичко това е много хубаво! Какво става обаче, когато отстраним всичкия този фон и го заменим с вашингтонска метростанция? Е, резултатът е оповестен в статията... Какво ни показва това? Като че ли, когато изкуството, независимо от неговата сила и въздействие, не е облечено в PR, лъскава обстановка, медийно лустросване и снобски патос - то изгубва от своето сияние, а понякога остава дори незабелязано! А има и друг, още по-лош, вариант - когато се разчита само на тези неща...
   Хубаво е да се концентрираме върху хубавите неща, а и експериментът е поднесен с чувство за хумор и намигване, така че и на мен ми се ще да завърша по весел начин този пост. Някъде бях чел, не гарантирам за достоверността, че една от минувачките разпознала Джошуа Бел, приближила се до него, дала му 40$ и изразила съжаление, че кариерата му е претъпяла такъв обрат ;).
   Статията е под снимката на Джошуа Бел!

  Вашингтон, станция на метрото, студена януарска сутрин през 2007 г.

   Мъжът с цигулката изсвири 6 пиеси на Бах за около 45 минути. За това време около 2 хиляди души минаха през станцията, повечето от които на път за работа.

   След първите 3 минути мъж на средна възраст забеляза, че има музикант, който свири. Забави крачка и спря за няколко секунди, след това побърза, за да не закъснее.

   4 минути по-късно: Музикантът получи първия си долар - жена хвърли монетата в шапката и продължи да върви, без да спира.
   6 минути по-късно: Млад мъж се облегна на стената, за да послуша, после погледна часовника си и тръгна отново.
   10 минути: 3-годишно момче спря, но майка му го дръпна забързано. Детето спря отново, за да погледне към цигуларя, но майката го бурна силно - то продължи да върви, постоянно обръщайки глава. Това се повтори с още няколко деца. Всеки от родителите, без изключение, принуждаваше децата да се движат бързо.
   45 минути: Музикантът продължаваше да свири. Само шестима бяха спрели, за да послушат за кратко. Около 20 му бяха дали пари, но продължиха да вървят, без да забавят ход. Мъжът събра общо около 32 долара.
1 час: Той беше спрял да свири и се простираше тишина. Никой не забеляза. Никой не го аплодира, нямаше никакво признание за него.

   Никой не знаеше, но цигуларят беше Джошуа Бел, един от най-великите музиканти в света. Той изсвири една от най-сложните пиеси, писани някога, с цигулка, струваща 3.5 милиона долара.

   Два дни преди това Джошуа Бел свири в разпродадена зала със средна цена на билета $100.

   Това Джошуа Бел да свири инкогнито в метрото беше част от обществен експеримент за възприятията, вкуса и приоритетите на хората, организиран от Уошингтън Пост.

   Възникна въпросът: в ежедневна обстановка и неподходящ час успяваме ли да възприемем красотата? Спираме ли, за да я оценим? Разпознаваме ли таланта в неочаквана ситуация?

   Един от изводите след експеримента би могъл да бъде следният:
Ако нямаме минутка да спрем, за да послушаме един от най-добрите музиканти в света, свирещ една от най-прекрасната музика, писана някога, с един от най-красивите инструменти, правени някога... Колко други неща пропускаме?

   Забавете ход. Движите се твърде бързо.